Кабинетът на Грей Кенет

by **Grey.** Пет Фев 08, 2013 8:02 pm

------------------------------------------------------------------------------------------------------------

by **Yvonne Harnois.** Пет Фев 08, 2013 8:35 pm

Часът? Имаше ли значение дали бе три следобяд или два през нощта? За Ивон подобни граници на съществуваха, когато интериорът около нея никога не се променяше, лицата бяха едни и същи, а единственото отмерване на времето бяха мърдащите се стрелки на часовника, които рядко привличаха вниманието й. Последният път, когато бе погледнала към високия стенен часовник с махало в трапезарията, той показваше осем и половина. Зимата, от друга страна, не позволяваше да се изчисли времето според промяната навън. Там вече бе тъмно и докато хората вървяха забързо по влажните павета към дома си и светлината там, Ивон желаеше да се намира там, навън сред тъмнината. Искаше го, но желанието бе толкова слабо, че бързо се губеше сред завишената меланхолия, причинена от опияняващото въздействие на лекарствата. Всички онези хапчета вършеха работата си идеално, убийвайки всяка нейна емоция, защото според последните наблюдения на ордата от терапевти, предвождани от мадам Кларк, нейният проблем се коренеше на основата на емоциите. Всяка по-силна емоция бе равна на нов неконтролируем пристъп, чийто край бе неизвестен. Да, това й беше проблемът. Просто емоциите контролираха нея, а не Ивон тях. И все пак нищо не се правеше по въпроса, все едно тя бе предопределена за списъка с обречените и просто бе излишно да се троват нечии нерви. Вероятно пък бе забавно да си играят с толкова крехка човешка психика и да я увреждат допълнително, а може би нейният наивен на моменти поглед над нещата им бе забавен без да осъзнават, че това бе онази тънка стена, която сама изграждаше, за да се предпази от пълна лудост.
Гласовете от третия етаж, достигащи границите на истерични крясъци бяха почти бледи в съзнанието й. Успокоителните, насила отровили тялото й, все още губеха своето въздействие и това можеше да обясни липсата й на ориентираност, неадекватното на моменти състояние и факта, че спря пред поредната дървена врата без да знае защо. Просто спря и почука, както я бяха учили като малка, но не изчака, а направо влезе. Погледът й потърси нещо познато из стаята, докато не се спря върху мъжката фигура, отпуснала така отчаяно глава върху бюрото. Всяка нейна мисъл бе притъпена, но Ивон следваше инстинктите си, а те я накара да се приближи уверено и съвсем бегло да зарови пръстите си сред късата коса с тъмен цвят все едно това можеше да отнеме всички сложни мисли, на които той бе способен. Поне така правеше майка й, когато тя се събудеше след поредния кошмар. Това винаги я успокояваше и вярваше, че би подействало така и на друг.

by **Grey.** Пет Фев 08, 2013 9:29 pm

Грей рядко се вслушваше в експертното решение на комисията, която мадам Кларк назначаваше за преразглеждане досиетата на пациентите. Не, че подлагаше на съмнение нейната професионална подготовка, или пък мнението на мис Радли или на когото и да било друг, просто приемаше, че той има по- различен подход към пациентите си. Всъщност, същия този подход от време на време му донасяше главоболия и външен изглед на луд човек, ала за да излекуваш пациентите си не трябваше ли да си представиш, че си тях? Пък и беше забавно. От време на време малко прекаляваше като в случая, но си заслужаваше. Можеше да влезе в същността на големия проблем. Затова и в момента лежеше толкова немощно с глава върху бюрото си. Не просто глава, а многобройни пъти ударена глава в стената, от което му се зави свят и дори му се прииска да повърне, но го бяха учили да не връща вкараното вътре. Затова преглътна гаденето и се оттегли в кабинета си с цицина на челото, докато бе разговарял с госпожа Рейн, а това беше единствения начин тя да му отговаря... просто беше наложително да се пробва и с това и работеше, но щеше да му дойде прекалено много да си говори с нея честичко.
Беше почти заспал, когато на вратата му се тропна. Не си направи труда да стане с ясната мисъл, че го чакаше дълъг разговор с мадам Кларк за извършената интервенция от него (тази с биенето на главата). И сякаш някой знаеше, че главата му ще експлодира. Нежни пръсти се вплетоха в косата му като по сигнал и успокоиха ужасната главоблъсканица вътре. Чакайте! Госпожа Кларк не правеше така. Грей отвори очите си рязко и бавно се извъртя леко така, че да подпре брадичката си на дървото. Погледа му се срещна с болничните дрехи и малко по- късно, докато се повдигаше (а това беше изключително болезнено; явно бе засегнал някаква част от слепоочието си) бе залят от огненочервена коса, която познаваше доста добре. Но въпреки това се дръпна стреснато и с широко отворени очи.
– Ивон, защо не спиш? – погледна я недоумяващо, но побърза да хване ръцете й в своите и да се приближи обратно към нея, за да вкара пръстите й в косата си. Незнайно защо, намираше за изключително терапевтично да не противоречи на добрите й намерения, а това изглеждаше като такова. Усмихна се и отново отпусна главата си, оставяйки се във водопада от огнени коси.

by **Yvonne Harnois.** Пет Фев 08, 2013 10:01 pm

Ивон би реагирала, но не го направи. Отне й време, за да осмисли случващото се, а това време за Грей бе достатъчно да реагира объркано, някак дистанцирано и накрая да осъзнае липсата на заплаха и да се приближи обратно към нея. Забавното бе, че за него вероятно липсваше заплаха. Всички бяха свикнали да изкарват нервите си върху пациентите, защото се смяташе, че те нямат друг избор освен да стоят зад четири стени и да попиват всичко като гъби. Твърдение, което бе изключително погрешно в много от случаите, но разумът й бе притъпен, за да го осъзнае и да се изсмее на глупавите мисли, вероятен резултат от съжителството с толкова много луди. Червенокоската осъзнаваше, че върховете на пръстите й бяха сковани от лек хлад, но ги спусна по челото му. Вероятно ако всичката тази драма в миналото й липсваше, то тя би работила като лечителка в някое малко магазинче по търговската улица. Всъщност това не бе първия път, в който се питаше за възможното си бъдеще, но често предпочиташе да не си създава илюзии. За сметка на това умееше да усети всяка негативна емоция у човешкото тяло и това не бе попринцип, а се свеждаше до единичния случай с господин Кенет.
- Явно не си чул. Спах поне десет часа през деня. – промълви със съвсем равен и тих тон, някак отнесено и далечно все едно дори не можеше да осмисли онова, което казва, но бе убедена, че отговорът й бе съвсем правилен. Единственото, на което не би могла да отговори бе въпросът какво правеше тук. Не че можеше и да си отгвори на въпроса защо й бе зададен толкова глупав въпрос. Тя рядко спеше. Вероятно и за това можеха да се обвинят емоциите й и да се притъпят допълнително, докато не се превърнеше в призрак, просто черупка. Нещо против което се бореше. – Нямам представа каква доза преспивателни им е била нужна, но определено е повече от необходимото.
Звучеше все едно се оплакваше, но който я познаваше, знаеше, че тя никога не го правеше. По-скоро винаги изразяваше недоволството си от лудостта, която завладяваше на моменти и онези с предполагаеми здрав разсъдък, но можеше ли да има нещо абсолютно нормално и наред в клиника като тази и още по-малко в мисли като тези на Ивон.
- Няма да е зле да сложиш лед върху главата си, направо гориш от болка и преумора. – констатира, когато хлада в края на пръстите й започна да омеква и изчезва, нагнезвайки у нея мисълта, че вече не бе от особена помощ. В този момент Ивон изглеждаше съвсем наред с душата, психиката или каквото там не й бе наред, на всички не им бе, но всичко бе въпрос на време. Вероятно Грей бе усетил това затишие пред буря и просто очакваше поредния път, в който тя щеше да загуби за миг човешкото у себе си, а и самата тя също го очакваше.

by **Grey.** Пет Фев 08, 2013 10:51 pm

Грей умееше да прикрива същинските си емоции, но усещаше странното чувство на свобода в компанията на Ивон. Нуждаеше се да бъде толкова себе си, колкото никак не беше здравословно и в същото време беше толкова работата си, че беше още по- лошо. Но понякога се питаше как точно да постъпи с нея. Това беше толкова трудно, при нея беше толкова сложно. Лавираше в отношенията им- ту беше професионалист, ту беше чисто и просто неин приятел, който не просто я изслушваше, а дори отвръщаше със същото доверие. Защото... в истинските приятелства се случваха такива неща, нали? А Грей беше истински приятел на Ивон. Понякога прекаляваше с отношенията им, но се стараеше да връща всичко в нормалните рамки.
Изправи се от мястото, усетил нещо прекалено типично и в същото време нежелано. Но вместо да повика някой, за да бъде упоена (а той не държеше такива вещества в кабинета си, отричаше ги и дори на моменти беше напълно против тях особено в нейния случай), Грей улови ръката й и я поведе към удобния си, голям диван, който рядко използваше, но понякога наистина вършеше работа.
– Седни, моля те – примоли й се Кенет, а когато това се случи, се излегна и положи главата си на скута й. Дългата й, червена коса леко гъделичкаше лицето му, но това се превръщаше в наистина приказно усещане, когато го отвличаше от силната болка в челото. – Хм, затова не съм те виждал днес. Похвално е, че си спала, не е похвално, че под действието на хапчетата.
Улови едната й ръка и се заигра с пръстите й. Изглеждаше така, сякаш не регистрираше опасност, което не беше съвсем вярно, но се чувстваше длъжен да опита да я отвлече от бъдещите пристъпи по естествен начин, а не да я тъпче с лекарства. Сравни големината на дланта й със своята длан и се оказа, че има доста по- малка и нежна ръчичка от неговата.
– Знаеш ли, мислех си... някоя вечер да остана при теб. Искаш ли да пробваме? – погали показалеца й със своя, сякаш го изписваше, с усмивка.

by **Yvonne Harnois.** Съб Фев 09, 2013 8:09 am

Единственото, от което се нуждаеше в определени моменти, бе малко повече разбиране, каквото най-често получаваше от Грей. Разбира се, тя имаше свой терапевт, който по-скоро изпълняваше формалната част от тази думичка, защото я изслушваше, избягваше драстичните методи на мадам Кларк за справяне с проблемни личности от нейния тип, но нищо повече. Просто не му се отдаваше да изгради връзка с нея, каквато Грей имаше и то без дузина усилия. На него тя просто вярваше без причина, но това не й пречеше да подхожда с плахост. Нещо, което рядко се проявяваше в характера й, но когато някъде там, в тъмните ъгълчета на мозъка й, съществуваше една налудничава мисъл, която не бе превъзмогнала, й бе трудно отново да се довери на сто процента. Не бе сигурна дори дали имаше доверие на тази висока степен спрямо самия си брат.
Шест години по-рано. Спомни си, Ивон. Не всичко е такова, каквото изглежда. Сама го знаеш.
Мисълта й се избистряше и нова доза шепот прокънтя в съзнанието й, каращ я да се почувства несигурна в каквото и да било. Всеки път вярваше, че лекарствата бяха премахнали гласа, но с времето разбра, че те единствено го притъпяваха за момент, както се случваше с всичко. Рано или късно омагьосаният кръг се завърташе и Ивон пак достигаше началото. Единствената разлика, че този път й бе омръзнало да помни. Не искаше да помни миналото си. Искаше да го изтръгне и захвърли. Искаше да се довери напълно, стопроцентово на Грей, а не винаги да има едно наум.
- Знаеш, че е единичен случай. – отговори на неговите думи, макар и малко несмислено. Не бе единичен случай, а един от единичните, защото съвсем рядко се прибягваше до преспивателни при нейното състояние. По-често бе сама да се застави да заспи.
- Не те ли е страх, че може да изгубя самоконтрол и няма да има кой да ти помогне в подобен момент посреднощ? – попита с известна доза ирония, въпреки че не й бе никак приятно да говори за себе си по този параграф. Подобно на всеки терапевт, за нея това бе същински кошмар, защото никога не знаеше какво след това състояние, нито какви щети да очаква. Освен това каквито и да бяха те, съвестта й понякога се обаждаше и единствено влошаваше всичко.

by **Grey.** Съб Фев 09, 2013 9:02 am

– Не – простичко отговори Грей Кенет и поклати отрицателно глава. Изправи се до седнало положение и се настани до нея. Оказа се прекалено далеч от Ивон, но това не му пречеше да се приближи на дивана и дори да я придърпа към себе си в една наистина доверителна прегръдка, която говореше за напълно различно нещо от страх, защото той едва ли изпитваше подобно нещо. Можеше да се страхува единствено Ивон да не се нарани, но щеше ли да се нарани, когато той беше тук и се грижеше за нейното лагоразположение, макар да му беше забранено. Изрично му бе казано, че той представлява нездрава компания за Ивон и е време да прекъснат взаимната си работа, трябваше да спре да я лекува, но нещо прекъсваше тези мисли в него и не веднъж я бе викал в кабинета си, бе прекарвал цялото си време за визитации при нея и то съвсем открито... през другите пъти, Ивон сама идваше. Какъв беше проблема с това, че не се държеше като професионалист, а по- скоро като неин приятел? Нали помагаше... ала тя беше случай, прехвърлен към друг негов колега, избран именно от мадам Кларк, която Кенет рядко толерираше и приемаше просто за работодател. Не се допитваше до нея и имаше навика да се съгласява, а по- късно да върши това, което наистина смяташе за правилно. Това може би беше и причината в момента да се конкурира с госпожица Радли съвсем открито за Лорелай Артузо.
Възвърна вниманието си към Ивон. Накара я да облегне глава на гърдите му и загали червената й коса, докато тя можеше да слуша съвсем спокойния му пулс. Изграждаше отново доверието си с нея, малко по малко го надграждаше и приемаше Ивон не като болна, както правеха всички негови колеги и санитари, Грей я приемаше като съвсем нормална жена, която от време на време губеше разсъдъка си.
– Ти чувстваш ли се опасна? – попита той и я отдръпна за малко, за да я погледне. – Аз не мисля така. Виждаш ли, Ивон, аз не ти мисля лошото и не вярвам, че ще ми отвърнеш с това умишлено. Ако случайно се случи така, че изпаднеш в криза и ме нападнеш, съм сигурен, че ще се бориш със себе си, за да я преодолееш.
Отново я придърпа към себе си и целуна челото й; продължително задържа меките си устни на него.

by **Yvonne Harnois.** Съб Фев 09, 2013 12:44 pm

В неговата компания всичко бе някак по-цветно. Често Ивон забелязваше малки детайли, каквито преди не бе. Например сега забеляза как картината на стената бе леко кривната наляво, извитите листи на нечий картон, несиметрията на подредените една върху друга книги, но интересно бе, че нищо от тези несъответсвия не я дразнеше. Преди това често се случваше, но не и в границите на този кабинет, не и в границите на това непознато спокойствие, което я обвземаше.
- Аз съм опасна за всички. – изтъкна червенокоската без да бъде сигурна, че това бе онова, което мислеше за себе си. Бе свикнала да го чува по свой адрес, че вероятно рано или късно бе започнала да вярва на чуждите думи и те се бяха запечатали в съзнанието дотолкова, че вярваше, че сама се приема за такава. Може би дори трябваше да започне да го прави, защото близостта й по отношение на Грей се засилваше, а всяка секунда можеше да се окаже фатална при нейната липса на контрол над каквото и да бе отговорно за всичката тази лудост. – Аз никога не го правя умишлено, но има моменти, когато последствията са по-фатални от самата лудост. Страх ме е, че борбата няма да е достатъчна, а след това няма да си простя случилото се. Не и ако ти си в там, някъде край мен в такъв момент.
Алиса можеше да говори колкото си пожелае. Можеше да напомня за какво ли не. Ивон бе хвана контрола над тялото си в своите ръце. Не я интересуваше, че можеше да си докара главоболие. Имаше цел, за която да се бори, и тя бе да притъпи пристъпите си, когато бе край Кенет. Мълчанието й се стори нереално и твърде дълго, затова Ивон леко надигна глава, за да потърси погледа му. Чудеше се дали пък не бе успяла да облекчи болката в главата му и в крайна сметка той да бе заспал след един дълъг ден в санаториума, но той не спеше. Доколкото можеше да предположи, погледът му се рееше сред кабинета и отвъд неговите стени. Не последва реакция, когато тя съвсем бегло се отдръпна и ръката й се отпусна безжизнено върху тялото му, провесена от друга страна с пръсти, докосващи едва тапицерията на дивана. Устните й докоснаха леко кожата на едната му буза, колкото да го оттърсят от транса.

by **Grey.** Съб Фев 09, 2013 3:00 pm

Може би не беше познал в предположението си, че Ивон оздравяваше, ала нещо му даваше надеждата, че това си е чистата истина и всички останали грешаха. Трудно е, когато останалите бяха на различно мнение, но Грей беше готов да настоява до край, за това как Ивон Харууд трябва да се лекува в семейна и спокойна среда, която той можеше да й предложи и дори смяташе да допуска от време на време комисията на мадам Кларк до дома си, за да се уверява, че Ивон беше добре и правилно развиваща се. Искаше а даде на тази жена това, от което имаше нужда стига да получи разрешение, ала то се бавеше доста дълго и предполагаше, че липсата на отговор си беше чист отказ. Ала се надяваше да не означава това.
Сепна се. Бе чул всичките й думи, но се разсейваше доста от умората си. И определено, ако Ивон изпаднеше в криза в този момент, Грей щеше да има нужда от време да реагира, а това не беше никак добре, ако се случеше нещо прекалено опасно, с което щеше да си навреди сама. Въздъхна и се усмихна умилено от думите й. Не беше очаквал да ги чуе от нейните уста, но се случваха чудеса, нали така? На лицето му заигра още по- широка усмивка, готова да се пренесе на цялото помещение с всичката си радост. Прегърна я и я притисна още по- силно към себе си. Аромата му на мъжки парфюм и на Грей я обгърна почти по същия начин. Синята му риза се мачкаше от близостта им, но честно казано не му пукаше достатъчно. Радваше се за напредъка на Ивон така, както можеше да се радва баща за успехите на детето си. Изпитваше онова щастие, което изпитваше мъж, когато разбереше, че все пак имаше надежда жена му, болна от рак, да се излекува, дори да останеше без дългата си, прекрасна коса.
– Господи, Ивон, ти си загрижена! Това е страхотен напредък! Огромна крачка за теб и мен – добави себе си с тон, който показваше желанието му да поеме част от тази радост и да се грижи още дълго време за нея и състоянието й. Галеше червената й коса с длан, преплиташе пръстите си помежду й и поклащаше Ивон като малко дете в скута си, където я намести още по- добре. Почти беше забравил за собствените си болежки. Забеляза лекото намръщване на челото й. – Полагаш много усилия да го задържиш, нали?

Намръщи се на това, че всъщност напредъка им й причиняваше болка.
- Съжалявам, Ивон, може би е по- добре да го пуснеш... ще се чувстваш освободена. - погали намръщеното й чело с показалеца си.

by **Yvonne Harnois.** Съб Фев 09, 2013 4:47 pm

Не, нямаше да се почувства освободена. Ивон приемаше себе си за две личности, а не за една, какъвто реално бе случаят. Вероятно единствено терапевтите знаеха, че Алиса бе нейната тринайсетгодишна същност, а не онази героиня от книгата на Луис Карол. Не бе ясно дори дали това момиче имаше същите проблеми с неориентираността като самата героиня, но вероятно ги имаше, та да бъде наречена така. Все пак тя силно вярваше, че бе жива, когато трябваше да бъде заровена отдавна и да позволи на Ивон да води своя живот, да се доверява на когото и да било, да спре да измисля истории, които не са реални и я оприличават на патологичен лъжец, и да преодолее страха си от близостта с представител на противоположния пол. Изглеждаше парадоксално да се говори за такъв проблем в настоящия момент, но не случайно Алиса се обаждаше толкова яростно в главата й.
- Не! – настоя червенокоската и в началото прозвуча като малко дете, което отказваше да изяде редицата от зеленчуци в чинията си, когато за десерт имаше шоколад, но постепенно думите й придобиха смисъл. – Омръзнало ми е да ме контролират. Омръзна ми да свършвам в поредната нервна криза, готова да причиня болка на някого, за да притъпя своята. Омръзна ми и да следвам съветите на един въображаем глас в главата ми. Искам...
Не успя да довърши, защото не знаеше какво иска. Искаше много неща, но в този момент нито едно не изплува в съзнанието й и цялото изречение остана недоизказано, висящо самотно във въздуха. Усещаше онези гневни сълзи, породени от безсилната ситуация, в която се намираше, които замъгляваха погледа й и блещукаха в очите й. Бе решена да не им позволи да се изплъзнат от затвора, в който се намираха. Нямаше представа дали решението й да се противопостави се броеше за напредък, но дори да бе, не бе значителен. Рано или късно щеше да се откаже, защото не бе достатъчно силна да върви против себе си дълго време. Рано или късно щеше да се върне към нулата и да се върне в положението си на опитно зайче. Да, Ивон бе интересен експонат в галерията от интересни видове психични болести, особено когато бе толкова трудно да се разбере коя бе основната диагноза при нея и кои бяха усложненията, а имаше такъв потенциал да изглежда напълно трезва в психиката си.

by **Grey.** Съб Фев 09, 2013 8:10 pm

Усмихна се на борбения дух, който се беше зародил в Ивон. Понякога не можеше да повярва на очите си, беше толкова силна и убедена в себе си, друг път я виждаше подвластна на собственото си съзнание и ранима повече, отколкото сама би могла да нарани. Тогава наистина се замисляше защо още не я е прегърнал и не я е извел от това място, където щеше да се чувства сигурно хиляди пъти по- добре. Но малкия му апартамент не ставаше за нищо и дори самия Грей не се прибираше достатъчно често в него, за да задържи рибката си жива... затова тя издъхна през лятото миналата година. Трябваше да й се признае, че е същински ветеран, щом бе оцеляла цяла година и половина преди да умре. Но не искаше да умори Ивон така и затова я поддържаше под своя зорък поглед тук и се дразнеше наистина, когато мадам Кларк го сгълчаваше, че идва на работа само, за да се грижи за нея, а останалите пациенти оставаха с впечатлението, че не им обръща внимание, което си беше съвсем вярно. Но му беше трудно да го признае честно.
– Искаш? – подкани я Грей, но сякаш между двамата увиснаха неизказани думи, за които просто не можеха да се сетят.
А Кенет се сещаше прекалено добре какво искаше, но не можеше да каже, че е най- правилното, изречено нещо. Всъщност му се струваше като лошотията на века. Лошотия, която можеше да влоши нещата така, както можеше да ги подобри. И той се надяваше, след като ги изрече, да подействат положително върху Ивон... защото бяха толкова истина, колкото истини сигурно не бе изричал в живота си. Даваха му кураж, че тази червенокоска пред него, вероятно с десетилетие по- млада, щеше да увеличи борбеността си и само след няколко месеца, може би година, би преминал през вратите на лудницата, заедно с нея, където нямаше да се върне отново. За сега, обаче, можеше единствено да се уповава на надеждата си, която му даваха и срещите им.
– Знаеш ли, да направим така – поде Грей и макар да беше уморен и да искаше точно сега да облегне глава на гръдта й и да заспи като на най- уютното място на света. – Аз ще ти кажа какво искам, а после и ти на мен – пое си дълбоко дъх, а пръстите му повдигнаха брадичката й, за да я гледа в очите. – Искам да запазиш себе си, Ивон, да останеш борбена, силна и да се отървеш от това, което те мъчи, за да мога да те изведа от клиниката един ден – устните му се приближиха до нейните на измамните няколко милиметра, но сякаш не събра сили да разруши напълно стената, която ги държеше на прилични отношения един от друг. - И не само искам... а вярвам!

by **Yvonne Harnois.** Съб Фев 09, 2013 11:18 pm

- Мислиш ли, че е възможно? – бе единственото, което попита преди да усети осезаемата поява на по-младото си аз, носещо името Алиса. Сдържаните сълзи все още блещукаха в очите й, но постепенно засъхваха. Отново заваля. Можеше да чуе тихите капки по асфалта отвън и по прозорците. Обикновено дъжда я успокояваше и отвличаше от мислите й, но сега всичките й сетива бяха изострени. Противно на очакваното, дъжда единствено даваше допълнителни сили на Алиса. Всичко бе наобратно. Светът просто се сринваше пред погледа на Ивон и чувството на безсилия отново я завладя. Бе твърде рано за нов пристъп. Обикновено се случваше след няколко дни, а не часа, но близостта на Грей бе притиснала Алиса в ъгъла и нейната защитна реакция бе агресията.
Контролирай се, Ивон. Мисли за момента, за Грей, за Лорелай, за бъдещето си извън клиниката.
Чуваше собствения си глас в главата си. В началото мислеше, че това бе тя, по-късно тялото й, което се противопоставяше, но накрая осъзна, че тя сега бе гласът. Вероятно в погледа й вече проблясваше несигурност и страх, засенчени от хищническа агресия. Ивон се отдръпна рязко от ръцете му и се сви в единия край на дивана, свивайки колене към тялото си и обвивайки ръце около тях. Вътре в нея бе бойно поле, докато опитваше да си върне контрола, да победи самата себе си, за да предпази някой, на когото държеше изключително много. Въпреки всичко чувстваше, че всичко бе безуспешно.
Внезапно се изправи и с приближаването й до бюрото онази несиметрична купчина книги бе на земята. Войната вече бе лична. Ивон знаеше, че единствения начин да спре Алиса бе, ако изкараше себе си от играта преди тя да бе посегнала към Грей. В кабинета на своя терапевт бе виждала нож за отваряне на писма, но очевидно Кенет бе предпазлив и бе лишил работното си място от остри предмети, представляващи заплаха за пациентите му. И все пак тя бе креативна. С всичка сила събори стъклената рамка, чиято снимка единствена остана непокътната. Внимателно вдигна най-голямото парче и допря върха му до другата си ръка, но спря. Не бе сигурна дали желаеше да посегне на себе си, нито какво следваше след това или каквото и да било друго. Факт бе, че заплахата за живота й принуди Алиса да утихне и отново до слуха й да достига единствено ръмящия отвън дъжд, но Ивон не отмести стъклото. Не дори и когато то се бе врязало болезно в ръката й, с която го държеше и усещаше няколко капки кръв, стичащи се към върховете на пръстите й.

by **Grey.** Нед Фев 10, 2013 7:33 am

В друг случай, Грей би натиснал паник бутона и само след секунди щяха да нахлуят няколко санитари, които да изведат Ивон и да я упоят... но Грей не постъпваше така с нея. Може би, ако беше друг пациент щеше да го направи. Ала това беше Ивон, обладана от своите вътрешни духове, но все пак Ивон Харууд. Ивон, в която съзираше красотата на бавно възвръщащата се пролет. Ивон кокиченцето в огнени цветове. Ивон стихията, помитаща всичко по пътя си и кротката Ивон, гушеща се в него като малко дете, готово да се отдаде на тихи забавления със своя приятел... на игра на думи или нещо друго. Да. Беше прав в страховете си. Думите му не бяха повлияли добре върху психиката на Ивон и заплахата вътре в нея. Сякаш бе притиснал с някакво копче Алиса и я караше да излезе и да се появи с изблик, който Грей трудно би прекъснал, особено след ножа.
Кенет скочи от мястото си и се взря настоятелно в Ивон. Потърси очите й и щом ги намери ги прикова с онази сила на непоколебимия си поглед. Защото сега не беше сговорчивия терапевт Грей Кенет. Сега беше с нея и представляваше онзи Грей Кенет, който трябваше да се бори с нея, за да опази самата нея. Твърдо решен да върне огнената красавица към реалността и да се порадва на общия им успех в начинанието за справяне с кризите без медикаментите, с които я тъпчеха.
В първия момент не продума нищо. Трябваше му време, за да осмисли най- подходящите думи и както вече бе казал- нуждаеше се от няколко секунди за адекватна реакция, а най- адекватното беше да я разсее. Все имаше начин да го направи и може би най- успешния беше и най- баналния, който му идваше на ума в момента.
– Аз знам, че е възможно, защото вярвам в теб и твоята воля и способности – усмихна се доверително Грей и заобиколи бюрото си с бавни крачки. Не правеше резки движения, които можеха да я подтикнат към обратното на спокойствие и уравновесеност. – Дори толкова силно го копнея, че го сънувам, Ивон. Сънувам как излизаме заедно от тук- ти излекувана, а аз напуснал, после как те отвеждам вкъщи и ти помагам да се социализираш. Представи си колко хубаво ще бъде, когато успеем и ние ще успеем, просто ми дай стъклото, моля те.
Протегна ръката си срещу нея. Но все още стоеше на разстояние, което не би я притискало. После обаче дръзна да скъси дистанцията между тях с цяла крачка и се озова на скромните сантиметри от нея, които създаваха някакво непонятно напрежение между телата им. Дланта му бавно обхващаше нейните, внимаваше да не ги притисне, а погледа му не слизаше от очите й, макар от време на време да се свеждаше за секунди, за да следи положението между ръцете им визуално.
- Моля те, Ивон - повтори тихо и спокойно Грей.

by **Yvonne Harnois.** Нед Фев 10, 2013 8:30 am

Не, не бе възможно. Защо и тя просто не можеше да повярва, че е и да победи завинаги самата себе си? За няколко минути бе повярвала, че е възможно да се подобри, но само тогава. Всичко показваше за влошаване на състояние й, а не на подобряване. Споменът за двамата терапевти, преминаващи покрай стаята й, разговаряща за ново проучване, свързано с последната й поставена диагноза. Шегуваха се, че скоро пациентския брой можеше да се намали, защото точно такива като нея бяха в рисковите граници от посягане към самите себе си, а тя го бе направила. Това бе едва началото на пълната лудост, която щеше да я погълне и лиши от мечти. Всъщност тя вече бе го направила. Думите на Грей вече бяха без значение, защото знаеше, че накрая единствено той щеше да напусне.
Ивон отпусна хватката си около стъклото и позволи на Грей да го издърпа от ръката й. Рядко се случваше толкова лесно да преодолее подобен пристъп и в крайна сметка да остане като в транс, но сега се случи. С напълно здрав разум за момента тя анализираше случилото се. Бе го предпазила от себе си, но бе позволила на Алиса да я повлече към дъното. Отчаянието от самата себе си я завладя, давейки я мисловно. Все едно кислородът в кабинета не бе достатъчен. Изведнъж се почувства празна като тенекиена кутийка. Просто всичко се изпари и остана само тя и една опустошена вътрешност, но бе ясно дали вътрешната война бе причината или жестоката истина, която бе прозряла.
- Заедно с мене си повличам и теб. – промърмори тихо без да мести погледа си от неговия. Желаеше единствено да запомни този интересен синкав цвят, за да си го пропомня, когато остане сама на това място. Тогава в главата й се появи въпроса, на който не му бе отговорила. Вече не виждаше смисъл в това, което искаше, но все пак можеше да го сподели. – Попита ме какво искам... Искам да отбележа подобрение, а не просто да затъвам все по-надълбоко. Искам да защитя тебе от самата себе си и.. И искам теб.
Самата тя не знаеше как трябваше да се възприеме последното. Тя просто го чувстваше по подобен начин без да се замисля за тълкуването му. Нали това се искаше от нея? Да каже какво иска и го бе направила преди да се срине в ръцето му без да има повече сили да се бори. Имаше едно приятно чувство на сигурност в прегръдката му, която я караше да заспи дори без помощта на преспивателни, което не бе често срещано при нея в последните години.

by **Grey.** Нед Фев 10, 2013 1:16 pm

Грей проследи действията й, захвърли окървавеното стъкло на пода, далеч от тях, някъде зад себе си, за да не може Ивон толкова лесно да го достигне, поне не и без да мине през него. А понякога му се искаше наистина да мине през него и да се окажат толкова близо, колкото близо би бил с малко жени от ежедневието си (за псхо терапевт, почти нямаше време да излиза и да се забавлява, затова не бе имал особено много сериозни партньорки). Усмихна се срещу й, макар да усещаше ужасното напрежение, което се настаняваше в главата му от болката и недоспалостта и несигурността за следващите й действия. Ала имаше нещо толкова трезво в исканията и говора й, че не можеше дори да си помисли, че все още беше изпаднала в непреодолимия си пристъп. Гледаше я окуражително и не мигаше. Цялото му същество излъчваше някаква особена страст и любов, каквато изпитваше само към нея, но не и към другите си пациенти. Всъщност, едва ли беше привързан към някой друг толкова много, колкото към Ивон Харууд. Не намираше друг за приятел дори сред колегите си. Може би това беше някакво изкривяване на психиката, от което не можеше да се отърве. Не, че беше анти социален, но нещо го караше да не общува много с обитателите на санаториума, извън границите на приетото за колеги и лекуващ- пациент.
– Ти имаш реален напредък, Ивон – заговори развълнувано Грей. Сърцето му тупкаше силно, подтикнато от последните й думи, които всъщност не се бе надявал толкова силно да чуе, може би, защото не вярваше, че могат да поддържат тази забранена връзка между лекуван и лекуващ, докато се опитват да я лекуват ефективно. Въздъхна за миг, опитвайки се да се отърве от горчивите си мисли, които не му даваха мира последно време. – Успя да се пребориш със себе си и да възпреш пристъпа, скъпа, това е страхотно и аз ъм наистина горд с теб – целуна крайчето на устните й, превръщайки невинната им целувка по бузата в нещо малко повече, но тя все още не влизаше в графата на любовни целувки.
Сякаш нарочно държеше една дистанция и нямаше търпение Ивон да се излекува и да може свободно да изразява себе си. За сега успяваше да се задоволява със собствената си компания и от време на време компанията на определени жени.

by **Yvonne Harnois.** Нед Фев 10, 2013 4:03 pm

Съвсем бегла усмивка се заформи на устните й. Донякъде се чувстваше горда, въпреки че се плашеше от себе си. Плашеше се повече, отколкото го бе правила преди, защото сега имаше още един фактор, за който да внимава. Погледът й бавно прекъсна контакта с неговия и се загледа в кръвта по ръката й. Най-логичното решение бе да превърже повърхностните рани, но така или иначе все някога кръвта щеше да засъхне. Освен това не усещаше болка, съмняваше се и леката умора да бе причинена от загубата на жизненоважната алена течност. По-скоро бе уморена от собственото си упорство и желанието да се контролира на всяка цена. За първи път се противопоставяше на себе си толкова успешно и сякаш това действие бе изцедило всяка сила от тялото й.
- Уморена съм. – констатира и преплете пръстите на другата си ръка с неговите, отправяйки се към дивана в кабинета. Обратно се връщаше там, където за първи път се бе почувствала сигурна в компанията на Грей. Нямаше да заспи. Нужно бе да бъде напълно изтощена, за да го направи по своя воля, без чужда помощ, но можеше да се отпусне, да затвори очи и да потъне в света на мечтите и мислите си. Освен това Грей имаше нужда от истинска почивка. Да, часът вероятно бе твърде ранен за сън, но не можеше да си прости да го държи буден, когато това бе пагубно за него. Както бе и предполагала, диванът бе достатъчен, за да побере неговото тяло и да остане място за нея, въпреки че не можеше да избегне опасната близост помежду им, но Ивон дори не се опитваше да го направи. Тя буквално се сгуши като малко дете близо до него, но съвсем не изглеждаше като детска близост. Едва ли сама осъзнаваше всички онези граници, които прекрачваше, но и тя никога нямаше да бъде упрекната, защото уязвимата й психика бе достатъчно основание да я бъде в графата на хората с неосъзнати действия. Вместо това всичко щеше да бъде в негов минус особено след като бе оставила вратата отворена и никой от тях не си бе направил труда да й обърне внимание, но можеше да мисли за това по-късно. Сега имаше всичко, от което се нуждаеше, за да забрави тревогите си и, въпреки че не спеше, дъхът й да се успокои и забави.

by **Grey.** Нед Фев 10, 2013 5:48 pm

Грей се усмихна лекичко и след това я последва към дивана. Богове, той беше толкова уморен, че не можеше да откаже на едно кратко дремване и то до нея. Придърпа я несъзнателно на сън, върху себе си и дори не помръдна повече, сякаш несъзнателно разбираше, че върху него се намира важна и толкова олекнала тежест (подозираше, че не се храни добре). Тя не биваше да бъде бутана, нито вегетативното й състояние, подобно на сън, трябваше да се прекъсва по някакъв начин. Беше важно да я запази такава и да знае, че когато той отвореше очи, Ивон щеше да е отпочинала. Прегръщаше я с две ръце, докато лежеше с лице към него и върху него, обгърнала го с крака. Ако, вероятно, не беше толкова уморен, щеше да реагира на толкова близкото й, почти неприлично, погледнато от една страна, положение с тялото му. Но в момента можеше единствено да констатира на сън колко идеално си пасват един с друг. Като идеално изрязани парчета пъзел, пасващи единствено едно на друго.
Не я пусна почти през целите три- четири часа, които спа. Топлината й го успокояваше и сякаш извличаше всичката умора от него. Правеше съня му, макар и кратък и недостатъчен за почти два дни липса на такъв, здравословен и наистина отпочиващ.
Нечий вик разтърси спокойния му сън още преди да се е почувствал съвсем отпочинал. Чуваше нейното име и почти веднага след първия път, Грей се изправи светкавично, внимаващ да не избута тялото й на земята. Преметна го през себе си и скъси разстоянието между себе си и вратата с няколко крачки. Бутна я с крак незабавно и трясна вратата под носа на една от сестрите, която го гледаше изключително недоволно. Е, не беше много добре, че беше спал в санаториума и то в кабинета си, но се надяваше единствено заради това да се е ядосала и да не е разпознала червенокоската, която се набиваше на очи с огнената си коса.
Облегна гръб на дървената плоскост на вратата и си пое първата глътка въздух, откакто се изправи.
– Ивон, някой знае ли къде си? – попита в частична паника Грей.

by **Yvonne Harnois.** Нед Фев 10, 2013 6:14 pm

Ако можеше да избяга, то Ивон го правеше в главата си. Там всичко изглеждаше далеч по-реално и твърде малко връзки я задържаха в това трезво и будно състояние, в което реално можеше да бъде себе си без да се изгуби сред гласа на Алиса. Чувстваше толкова безтегловна и нормална, когато спокойният ритъм на дишане на Грей бе единственият шум, достигащ до слуха й. Все едно през цялото време бе сънувала и точно сега се събуждаше и бе готова да се изсмее на кошмара си. Когато се оказа сама на дивана, отвори рязко очи, но й отне време да се върне обратно към онова, което приемаше за сън. Време, през което спокойствието да се изпари, погледът й да се избистри и да чуе името си, летящо от всички етажи и страни. Въпросът на Грей се заби в нея като стрела, предназначена точно за нея. Нямаше силите да каже думата „не” и просто поклати глава в отрицателен нюанс. Съзнаваше, че заплашваше работата му по този начин, но не я притесняваше толкова факта, че бяха видяни заедно, ако това се бе случило, колкото от засъхналото кърваво петно по ризата му.
- Ще им отнеме време да ме намерят. Вероятно претърсват затвореното източно крило. – заговори повече на себе си, отколкото на него и се изправи. Паниката обземаше и нея, а трябваше да бъде спокойна. Не искаше да потиква емоциите си към нещо твърде взризоопасно за психиката си. Имаше разумен довод. Тя често скиташе там, въпреки че бе забранено и неведнъж през нощта я бяха отвеждали от там обратно към стаята й. Повечето пациенти биваха заключвани, но не и тя, защото нямаха представа как би реагирала и предпочитаха да я контролират пряко и по всяко време. – Или пък ще организират полицията, защото смятат, че съм избягала.
Резки стъпки оттекваха с тежест по коридорите и Ивон бе сигурна, че това бе мадам Кларк, която бе принудена да напусне уединението си и да въдвори ред. Персоналът винаги вдигаше врява при изчезването на пациент, а с нея разбуждаха и други и създаваха хаос. Чуваше отчетливия тон на управителката, но не разбираше думите й. Бе ясно единствено, че даваше наставления преди измамливо стъпките й да се насочат към кабинета на Кенет, но накрая да утихнах към по-горните етажи. Единственото, което можеше да направи бе да го погледне и да се свие обратно на дивана, защото се чувстваше виновна за всичко.

by **Grey.** Нед Фев 10, 2013 10:23 pm

Грей я погледна нервно, заслушан в това, което нареждаше мадам Кларк. Предполагаше, че като част от персонала, самият той ще бъде повикан, а кабинета му претърсен, тъй като беше и главен заподозрян за изчезването й. Сега беше момента да измисли нещо и да я върне незабавно в стаята й, където можеше да я остави и съвсем спокойно да отиде там, където бе повикан от Кларк, за да докладва, че беше открита в стаята й от неговия личен екип, състоящ се от него и не особено младата секретарка, която му помагаше често в начинанията, както и стажанта му от скоро. Точка. Той беше един от терапевтите в това клинично заведение с най- малък екип. На своя страна не бе успял да привлече сестри, поради нетипичните си методи на лечение, които явно не се харесваха на нито една сестра.
Виждаше някакво притеснение по лицето й, което обаче бързо изчезна, когато тя се сви толкова невинно на дивана му и го накара да врътне ключа на вратата, за да могат да останат толкова сами, колкото биха останали и ако бяха затворени в апартамент, а отвън вилнееха данъчни за последните стотинки от пенсията на старата дама в съседния апартамент, за да плати дълговете на сина си. Сега навън вилнееше мадам Кларк, а двамата бяха сами в кабинета му. Но в този факт нямаше нищо неприлично. Грей не задържаше в себе си задни мисли или изобщо мисли от този род за Ивон, макар да я намираше за съвсем привлекателен женски индивид- той не можеше да си позволи да се държи така с нея.
Приближи се към дивана и седна на края му като облегна глава отново на рамото й и издиша шумно.
– Трябва да те върнем в стаята, Ивон... и то възможно най- скоро. В противен случай, мисля, че Кларк никак няма да е доволна – погали с показалеца си брадичката и докосна с устни бузата й съвсем лекичко. – Не искам да имаш неприятности, Ивон.

by **Yvonne Harnois.** Пон Фев 11, 2013 6:42 am

На лудите им бе позволено да бъдат безразсъдни и Ивон възнамеряваше да се въползва от това си правомощия, дори и понякога да се чувстваше като част от една безкрайна пиеса. Нейното спокойствие бе нарушено, сапуненият мехур на мечтите бе спукан и колкото и защитена да се чувстваше в компанията му, все пак бе застрашена от самата себе си. Независимо дали се бореше срещу Алиса или срещу собствената си съвест резултатът бе един и същ – тя винаги излизаше от войната наранена. Сега вината, че застрашаваше Грей я разяждаше отвътре, както ръждата правеше с желязото, но при тях отнемаше години, а в нейния случай всяка секунда бе фатална.
- Не искам да се връщам там. – промълви и несъзнателно притисна тялото си по-близо до неговото. С право не го желаеше. Знаеше какво я очаква отвън. Отвеждане в една студена и пуста стая, напомняща за всичките й кошмари, нова доза лекарства, които да притъпят всичко у нея, викове, денонощен контрол. Отново щеше да се бъде просто жив труп и да се чувства по същия начин, защото малцина бяха онези, които я караха да се чувства жива и Грей Кенет бе един от тях. Не искаше да се връща там, но щеше да го направи заради него. Обърна се към него и устните й докоснаха челото му, преди нейното да се опре о него. – Не е нужно да правиш нищо. Сама ще изляза и ще ги заблудя. На лудите всичко е позволено и простено, а аз не съм ли такава?
Ръцете й бяха обхванали лицето му от двете страни, защото раздялата й се струваше по-мъчителна от всеки друг път. Опасяваше се, че сред всичките прекрачени граници бе прекрачила и онази, която можеше да го отнеме от нея и да я върне обратно към същинската нула.
- Ти просто се погрижи за всички доказателства в апартамента, които издават присъствието ми и смени тази риза. – бе последното, което имаше да му каже преди да събере сили и да се изправи, пристъпвайки несигурно към вратата, пред която спря и се заслуша. Очакваше удобния момент, в който да отключи и излезе, за да не отвлече следите от кабинета на Грей.

by **Grey.** Пет Фев 15, 2013 8:05 pm

Чувстваше се като дете... малко и беззащитно дете, което не беше сигурно как да постъпи, докато неговата майка го увещаваше да пази себе си, каквото и да се случи... дори и тя да загине. Но не беше неговата майка, а неговата тайна любовница по душа, може би малко луда, но Грей харесваше дори тази й страна... когато бе изплашена и се сгушваше в него, когато се радваше и подскачаше из стаята, дори когато не можеше да спи, което се случваше почти постоянно и като предната вечер го издирваше из коридорите и го намираше. Обикновено оставаше малко по- дълго от колегите си в очакването на рошавата червена главица с коса, която запленяваше за дълъг период погледа.
Започна да разкопчава ризата си и само след няколко секунди я захвърли на пода. Обърна се с гръб към нея, за да отиде до гардероба. Голите му мускули там и двете татуировки на раменете се отличаваха перфектно на слънчевата светлина. Описваха се толкова красиви и привлекателни, греховно сексапилни, докато не измъкна друга риза от там. Докато обличаше ризата си, несъзнателно бе напрегнал мускулите си, а единственото, което се виждаше в момента от татуировките му бе крилото на ангела и косата на Жътваря от другото му рамо... бяха като изписани по гърба му и символизираха толкова много от неговия живот, че почти разказваха цялата му история... с единствената разлика, че той не бе успял да се побърка след това. Дори не знаеше как е запазил себе си.
Навлече небрежно новата си тениска и бутна кървавата риза на нейно място в гардероба. Претича отново до вратата преди да беше изпуснал своята малка, червенокоса, леко побъркана фея. Дръпна я и докосна устните си леко до нейните като през цялото време наблюдаваше лицето й, почти не откъсваше поглед от очите й и очакваше някаква реакция, но дори не я дочака преди да заговори толкова близо до нея.
– Можеш да не се връщаш... можем да избягаме, нали? – с последните си надежди на малко дете Грей... богове, молеше се тази това последно мъничко предложение да прозвучи по- трезво и убедително, отколкото всъщност беше.

by **Yvonne Harnois.** Пет Фев 15, 2013 10:03 pm

Можеха ли да го направят? Имаше ли начин, по който да прекрачи прага на санаториума и никога повече да не се върне? Искрата надежда проблясна в очите й преди да бъде брутално отритната и погубена от трезвата й мисъл. Може би бе луда, но умееше да разсъждава и цени онова, за което я бе грижа. Колкото и да го искаше, Ивон не бе сигурна, че можеше с лека ръка за захвърли миналото си. Не говореше за онова минало, което бе причина за състоянието й, а за другото, което бе сътворила в санаториума. Лорелай, брат й... Те щяха да останат тук и се съмняваше да има възможността да ги посети без да бъде върната обратно, а такъв обрат би могъл да я довърши. В очите й се разчиташе колебанието и плавното накланяне на везните в полза на отказа. Въпреки новите плахи викове на Алиса, Ивон се надигна леко на пръсти и довърши първата стъпка, направена от Грей, като превърна беглото докосване на устните му до нейните в истинска лека целувка преди да обвие ръцете си зад врата му, да ги облегне върху раменете му и да превърне близостта им в една прегръдка, детска и наивна, каквато бе по силите й. Съзнаваше ясно, че нямаше да умее да погледна отново на него просто като приятел или терапевт, но също и че не можеше да си позволи да избяга. Психически не бе готова за тази стъпка. Докато другите опитваха отново и отново да избягат, Ивон се страхуваше от сблъсъка със света зад тези врати. Последно бе била сред хора на тринайсет, а сега бе на деветнайсет и промените бяха значителни. Плашеха я и вероятно никога нямаше да бъде готова за напускането си. Можеше единствено да мечтае за тази реалност и тайно да се надява да бъде просто мечта.
- Не съм готова за тази стъпка. Ако ти решиш да напуснеш, ще те разбера. Просто аз не мога... – шепнеше едва-едва без да мисли и затова мисълта й бе накъсана, а изреченията – недовършени. Наистина нямаше да го вини, ако напуснеше. Грей заслужаваше живот извън санаториума, където нямаше риск да полудее един ден. Не бе и нужно да я чака. Ами ако действително никога не успееше да прескочи бариерата на страховете си?

by **Grey.** Нед Авг 04, 2013 3:41 pm

Грей Кенет се бе завърнал от дългосрочната почивка, която принудително мадам Кларк бе определила за него по незнайни причини, макар да се досещаше за една. Тя се казваше Ивон, но от друга страна нямаше логика да го прави, защото той не бе извършил нищо непривично с тази пациентка в и извън сеансите им. Обаче лудницата си имаше своите похвати. Или беше по- правилно да се каже санаториума. Грей знаеше как се нарича. Пред новопостъпващите и техните роднини това място бе благословения санаториум на мадам Кларк, ала по- късно, далеч от очите им, той се превръщаше в лудницата. Беше толкова елементарно.
Грей постави две големи и тежки папки върху бюрото си. То все още бе чисто и непокътнато, ала точно след няколко часа, той щеше да го превърне в онова разхвърляно бюро, което приличаше повече на тезгях, но му осигуряваше място за размисъл. Сякаш в лекия творчески безпорядък той намираше своето спасение.
Настани се на мекия си стол и разгърна първата папка с досиетата на пациентите, които му бяха възложили или върнали след почивката. Разлисти я припряно в търсене на едно определено име, ала никое от под разделенията й не му предложи името Ивон Арноа. Добре. Това беше странно! И защо по дяволите? Нямаше време да мисли по тези въпроси. Само след пет минути го очакваше първия сеанс за годината.
Набута всички документи в едно шкафче малко преди на вратата да се почука и една от санитарките да го предупреди, че вече ставаше време да изпълни задълженията си на терапевт. Беше си чист психиатър, но в това нямаше достатъчно значение за него. Не беше причина да го накара да прекрати работата си и да замине далеч от това място. Нещо сякаш се грижеше той да остане тук за дълго.
Подпря брадичка на дланите си и зачака.

by **Alexa Willow** Нед Авг 04, 2013 4:44 pm

Хората твърдят, че бялото е цветът на мира, душевната хармония, пречистването, свободата - белият гълъб, за който се твърди, че носи щастие, бялата рокля на булката под венчилото и Раят, целият потънал в бели облаци. Опитвах се да си го внуша вече от месеци наред, но единственото, което намирах в този отвратително подтискащ нюанс беше само безкрайна тъга и мъка. Седях така по цял ден - на белия стол, гледайки бялата стена, на която беше залепено бялото легло с белите чаршафи, а точно до него се намираше бялото нощно шкафче. И за капак на всичко - белият часовник, единственото доказателство, че все още съм жива - защото времето ми течеше.
Понякога си представях различни фигури, играещи по голите стени - разиграваха сценки, театри или случки, които копнея да станат реалност. Друг път затварях очи и виждах хоризонта, а не отсрещният прозорец, залостен с решетка, стаята на който беше окопирана от едно момче, което никога не ставаше от леглото. Беше ми скучно, за Бога! Знаех, че ми остават още няколко месеца. Най-трудната част приключи, сега оставаше само... е, оставаше и лекарите да се уверят в това. Само след половин година щях да си седя вкъщи, а този проклет санаториум щеше да е просто част от миналото ми, която нямаше да споменавам на никого. Моята малка "ваканция", както наричаше престоя ми тук майка ми, която се нуждаеше от това място повече от мен самата. Срамуваше се да каже, че дъщеря й е в лудницата. Нищо чудно, така или иначе никога не ме е смятала за свое дете.
Стрелките на часовника отброяваха секундите до пет часа следобед. В момента, в който голямата стрелка достигна 12, вратата ми се отключи и в стаята влезе медицинска сестра (облечена в бяло, разбира се), която щеше да ме заведе до кабинета на новия ми терапевт. До скоро за мен се грижеше някаква жена, чието неглижирано поведение към мен ми харесваше - не трябваше да се напрягам, а тя даваше вид на човек, на когото не му пука особено дали успява в работата си - очевидно имаше други проблеми, така че изобщо не ми обръщаше внимание. През повечето време просто ми даваше да рисувам или да свиря на пианото в стаята й, действаше ми успокоително. Но сега, когато тя напусна, имах нов човек. Това малко ме плашеше. Не знаех на кого ще попадна. Не след дълго се озовах пред вратата на кабинета на... Грей Кенет. Или поне така пишеше на табелката. Сестрата гледаше леко уплашено и потропа плахо, държейки ме за ръка. Отскубнах се от хватката й.
- Може да ме пуснеш, няма да избягам - хапливо изсъсках, а това я накара да си тръгне.
В същия момент вратата се отвори и от там се появи.. добре де, не очаквах точно това. Срещу мен седеше млад мъж, около трийсетте. Изглеждаше прекалено нормален, за да е тук, за да се занимава с тази работа. Не си казахме нищо. Влязох в помещението и седнах на едно от креслата срещу бюрото му. Няколко секунди той беше вперил поглед в мен. Мамка му, всички правеха така! Всеки, който знаеше за психическата ми болест, ме гледаше сякаш бях бомба със закъснител и щях да избухна във всеки един момент.
- Зяпането не е особено учтиво. Не съм толкова луда, просто имам проблем - казах най-накрая, разбивайки тишината.

by **Grey.** Пон Авг 05, 2013 3:10 pm

Добре, добре, Грей, мисли преди да й отговориш, не защото те е страх, а не би било добре да започваш деня с пристъп на шизофрения. За пореден път, защо стана терапевт?, питаше се той, докато наблюдаваше припряната госпожица срещу себе си, която твърдо отричаше да й има нещо повече от „проблем”. Отричане. Това коя фаза ли беше? О! Това изобщо не се вписваше в заболяването й. Ако Грей не се стегнеше в близките пет минути, можеше да й лепне поне още три незаслужени диагнози. Ала все пак, беше медицинско лице, а какво правеха те? Обичаха да ти поставят основателни и не основателни диагнози. Същото, понякога, правеше и Грей Кенет.
В неговия кабинет нямаше пиано. Нямаше и рисунки окачени по стените. Не си пазеше дори онези любовни излияния в образи на госпожа Трамел. Но тези липси бяха компенсирани от някакъв уют. Беше скрит в множеството книги, повечето от които бяха доста старинни, за да оцелеят без кожените подвързии, за които Грей бе пръснал цяло състояние. Големите лавици от тавана до пода се разполагаха по вътрешните стени. Единствената външна, която притежаваше два големи прозореца, бе облепена със светли тапети. По тях, от своя страна, се различаваха различни драсканици с маркери и моливи. Може би единствените рисунки в това помещение.
Грей изпъна ръцете си по дървената плоскост на бюрото и се протегна. Беше все още сънлив и си личеше по светлите му очи.
– Госпожице Уилол, шизофренията не е просто „проблем”. Ако не се лекува, до толкова ще забравите себе си, че никога няма да успеете да възвърнете нормалното си състояние – обясни съвсем простичко и на достъпен език Кенет. – Желаете ли кафе?
Той се извърна към сестрата, която все още висеше на вратата, сякаш в очакване.
– Моля Ви, бъдете така добра да донесете кана с кафе и две чаши.
Ранното ставане не му се отразяваше особено положително и бе отвикнал от него за месеците, в които не стъпваше в санаториума. Грей се изправи от мястото си, прибутвайки стола си назад. Заобиколи бюрото и се настани на малкото диванче в близост до етажерките.
– Разполагайте се, госпожице Уилол, гарантирам, че сеанса ни ще продължи един- два часа.

by Sponsored content

Кабинетът на Грей Кенет

Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет

Re: Кабинетът на Грей Кенет